Размишления за това, докъде трябва да се простира грижата за децата, поставят пред нас най-важните и най-сложните въпроси: Какви са изискванията към възрастния, предявявани от самата същност и спецификата на детството? Само нищожно малка част от хората могат да устоят пред трогателното обаяние на малчуганите в първите години от живота им. Разбира се, има се предвид не само тези признаци, които биолозите считат, че пробуждат инстинктивно стремеж да защитим детето и да се грижим за него: меките косички, пухкавите форми на тялото, безпомощните движения и др. Всичко това е прелестно, но практически това е характерно и за малките котенца и кученца. Но истинското благоговение ни обхваща само пред децата: тук ние сме в състояние да почувстваме, че се намираме пред нещо, което надхвърля нашето обикновено разбиране.
Ситуацията, в която се намира детето, в края на краищата е парадоксална. Във възрастта, в която задачи като тези: да се облече и съблече само, да си оправи леглото, да яде с помощта на нож и вилица, същите тези деца изпитват впечатления, благодарение на които с лекота овладяват двете най-трудни човешки способности – речта и мисленето. Няма такова животно, което умее да ходи истински изправено, да води беседа, абстрахирайки се от окръжаващия свят и да разсъждава за него в понятия, изразени с думи. Детето научава всичко това тогава, когато е по-безпомощно от всяко животно.
Знаменитият американски психолог Арнолд Хезъл, завършвайки извършваното от него в течение на много години изследване на фазите на развитие на човека, обобщава опита си така: “Ако родителите и учителите считат, че от детето може да се създаде каквото поискат, само настойчиво натискайки го отвън, това значи, че възрастните още не са се доближили до познанието на истинската природа на психиката. Уместно е да сравним душата с растение, а не с парче глина. Глината не расте – формата й се създава изцяло отвън. Формата на растенията, напротив, се придобива отвътре, благодарение на собствения потенциал на растеж”.
Едва ли може да се говори за близост на позициите на А. Хезъл и Щайнер, но и двамата описват едни и същи вътрешни сили; единият – тяхната физическа същност, а другият – техния свъхсетивен феномен. Щайнер отбелязва разликата в отношенията на децата към духовния свят в течение на първите три години и след това.
Мощните свръхсетивни сили, действащи върху детето, се проявяват иначе, когато неговият душевен живот става по-съзнателен. “Тези сили помагат на човека да се ориентира по отношение на силата на тежестта, те участват също така във формирането на ларинкса и организират мозъка като инструмент на мисленето, чувствата и волята.”(Р.Щайнер) Разбира се, на малкото дете е неподвластно да чувства свърхетивните светове непосредствено и съзнателно. Наистина, има поети и мислители, които напълно определено утвърждават, че са имали подобни опити в ранното детство. Само че интензивната връзка с духовния свят не е задължително да е осъзната. Щайнер използва яркия образ на обърната обратно “телефонна връзка” на детето със своето съществуване преди раждането.
През първите три години от живота човек непосредствено и в максимална степен, в сравнение със следващите години, “се намира под влияние на този духовен свят, към който принадлежи” (“Духовното водачество на човека и човечеството”). Но към същият духовен свят от гледна точка на детето принадлежат и майката, и бащата, и другите окръжаващи детето близки хора. Това е причината за непосредственото и силно въздействие на техните гласове и мисли, в които се крие и причината за неговата зависимост от тях, особено от майката, тъй като те по най-дълбок начин са свързани помежду си и най-често се докосват един друг. Само че на детето правят впечатление действия, произтичащи и от чужди хора.
Ако се отнесете сериозно към такава гледна точка, то процесите, с които децата се научават на всички основополагащи неща, ще се изправят пред вас преизпълнени с дълбок смисъл. В тези процеси не бива да се намесваме, а трябва да правим само така, че детето да може да ни подражава и да се опитаме да станем достойни за подражание.
В този смисъл, както отбелязва Хезъл, отново може да сравним душата на детето с растение: всичко това, за което на растението служат почвата, дъжда и слънчевата светлина, за детето става окръжаващия свят и живеещите в него възрастни.
Щайнеровското описание на първите три години от живота на детето не противоречи на нито едно от най-важните открития на съвременната детска психология.
Боулби и другите учени, изучаващи реакцията на децата на различни форми на дефицит на душевна топлина и изследвайки с тази цел случаи на наличие у детето няколко “образа на майката” установили, че в този период детето притежава максимална чувствителност (която по-късно намалява) и неговата най-дълбока душевна потребност се състои в това, за него да се грижи един и същ човек.
Из книгата „Възпитание към свобода” – Франс Карлгрин
Превод от руски: Г. Трифонова