Един от пионерите на детската психиатрия, англичанинът Джон Боулби, изучавал по предложение на Световната здравна организация взаимовръзката между условията на живот на детето и неговото психическо развитие. Анализирайки обширен практически материал, Боулби установил, че най-честата причина за психическата занемареност на децата (въпреки по-рано изказаните предположения) се изразява не в недостига на материални средства, твърде многочислените семейства, лошите условия на живот, професионалната заетост на майката или подобни външни фактори, а в определено вътрешно поведение на възрастните, възпитаващи децата. Много от описаните от него условия, в които растат децата, са потресаващи. Той отбелязва, че с душевна запуснатост на децата, а това явление днес е познато на всеки учител, нерядко се сблъскваме в домове, които са материално добре. Боулби ярко демонстрира последствията от психическата запуснатост на децата. Той формулира резултатите от едно от изследванията по следния начин: “Осемдесет момичета с криминални наклонности на възраст от дванадесет до шестнадесет години се подложили на психотерапия в продължение на шест години. Лечението било успешно само в петдесет процента от случаите… Но успехът на психотерапията не зависил нито от интелектуалните способности на пациентките, нито от наследствените фактори. Напротив, еднозначна била зависимостта от типа отношения, установени в семействата на момичетата”.
Според Боулби, “депривацията” (бедността на чувствата, липсата на любов) по време на първите години от живота оказва такова опустошително въздействие върху детето като рахита. Обобщавайки материала от многочислените наблюдения, той показва решаващото значение на постоянството на “образа на майката”, създаващ се у детето през първите години от живота му. При това този образ не е непременно идентичен на самата биологична майка. Боулби утвърждава, че майчината любов оказва основополагащо въздействие върху развитието на детето.
Американският детски психиатър, проф. Селма Фрайберг посветила значителна част от своя живот на изследване на болестите, свързани с отсъствието на “привързаност” (deseases of non-attachment), т.е. болести от недостатък на самоотдаденост. В своята удивителна, пълна с хумор книга “Магични години” тя излага материал от обширни наблюдения. Резултатите от изследване на развитието на децата през първите години от живота са обобщени от нея по следния начин:
“На нас ни стана ясно, че психическите качества, които ние наричаме човешки, не влизат в този “багаж” който детето получава при раждането… Те не са инстинктивни… и не се придобиват лесно със съзряването. Истински човешката любов, представляваща сама по себе си нещо по-голямо от егоистичната любов към самия себе си, възниква като “продукт на човешкото семейство”, в резултат на тези душевни връзки, които се установяват вътре в нас. Човешката интелигентност в значителна степен зависи от уменията да се използват символи. Преди всичко не бива да считаме речта за продукт само на високоразвития човешки мозък и органите на речта. Речта се овладява в ранна възраст чрез опиращия се на чувствата контакт с възрастните. Понятието “Аз”, идентичността на собствената личност, както и осъзнаването на човека като индивид, се придобиват в ранните стадии чрез контакта между родители и деца. Тържеството на човека над природата на неговите инстинкти, готовността да сдържа собствените си влечения, ограничавайки ги в определени рамки, даже да действа против тях, ако те влизат в противоречие с цели и намерения от висш порядък, – на всичко това трябва да се учи човек, а да се научи може само в ранните години на развитие и само с любов. Даже съвестта – най-голямото културно завоевание на човечеството, достигнато от него в резултат на прогреса на съзнанието – не е неотменно вродено свойство, а продукт на родителската любов и възпитание”.
Из книгата „Възпитание към свобода” – Франс Карлгрин
Превод от руски: Г. Трифонова