Малките деца са достойни за любов. Много мили и забавни неща, с които ги забавляваме, съзнателно или несъзнателно превръщат нашето общуване с малките в процес на възпитание и им влияят в определено направление. Например, ние протягаме на детето ръце и така му помагаме да се учи да седи и ходи. Но ако ние започнем да изпреварваме събитията и започнем да постъпваме така, без да дочакаме неговите кости и мускули да укрепнат и да могат да издържат неговата собствена тежест, то в резултат може да се изкривят костите и гръбначния стълб.
Може също така да се наблюдава как възрастните, движени от педагогическо тщеславие, купуват на детето си книжка с картинки, за да го заставят за кратко време да назубри максимално възможно количество нови понятия или започват в разговор с него да ”говорят” по бебешки, защото им се струва много мило. В действителност с подобни действия ние задържаме нормалното развитие на децата. За да не се случи това, на тях им е нужен пример от истинския език, който би им служил за ориентир в развитието на собствената им реч. Нерядко и самите деца не показват възторг по повод на твърде инфантилни изказвания. Една преизпълнена с благи намерения леля пред тригодишно дете наричаше кучето със звукоподражателното”ав-ав”; детето дълго и мрачно мълча, а след това сухо промълви: “Това е куче!”.
Нека детето спокойно да бърбори в отреденото му време на своя възхитителен, пълен с езиково творчество детски език – подражанието ще го изведе на правилния път. Но възрастният не бива да изкълчва своя език. Трябва да се стараем да избягваме сантименталностите и да се кривим всячески в разговора.
Когато детето чува правилна, културна реч, то лесно възприема нейната достоверност, яснота и образна сила. А това не само обогатява душата му, но и способства за развитието на говорния апарат.
Из книгата „Възпитание към свобода” – Франс Карлгрин
Превод от руски: Г. Трифонова