Първите три години от живота на детето

Първите три години имат уникално значение за целия следващ живот на детето. Нашето съзнание може да не съхрани спомени за тях, но фактът си остава факт – тази изчезнала от паметта ни епоха продължава да съществува в нашето битие, в нашата съдба. Никога не сме били подложени така на впечатления от окръжаващия свят. Никога повече ние няма да можем така да се отдаваме във властта на процесите, протичащи в собственото ни тяло. Никога повече, даже в резултат на упорити упражнения и напрежение на силите на волята, на нас няма да ни се отдаде да овладеем толкова фундаментални способности, които след това може да използваме всеки ден през целия си живот като ходенето, речта и мисленето.

Ходене, реч и мислене

В числото на най-важните задачи, влизащи в задълженията на всички хора, заети с възпитанието на деца и грижата за тях, влиза умението да наблюдават и разбират това, което се случва, когато децата овладяват първите елементарни способности. Осъзнавайки това, възрастният човек трябва да събере сили, за да изпълни най-необходимите за детето спомагателни действия: да проявява търпение, с нежност да излъчва топлина, да бъде разумно предпазлив, окуражаващ. Детето се нуждае от това като атмосфера за живот не по-малко, отколкото от хигиената.

Процесът на ходене ни напомня за такова физическо явление като земното притегляне: изправената форма на нашето тяло с разположен високо горе център на тежестта и незначителната носеща повърхност на стъпалата на пръв поглед правят не така очевидна нашата способност да стоим и ходим. За да заемем вертикално положение, веригата от прешлени се подрежда в колона, а на нас ни се налага да се занимаваме с твърде сложно балансиране. Когато децата приблизително около едногодишна възраст започнат да забелязват тази придобита способност, тях ги обхваща дълбоко вълнение. Изразът на триумф върху лицето им е не само отражение на рефлекса на радостта, изпитвана при това събитие от възрастните. Възторгът идва отвътре и тържествуващо свидетелства, че току-що случилото се действително се явява един от най-великите мигове в човешкия живот. Сега организмът се ориентира към достигане на дълбочината на пространството.

В по-късна възраст ние можем да разпознаем човека непосредствено по неговата осанка, походка, жестикулация, което свидетелства за това, колко ярко се проявява неговата същност в движенията. Скритата тайна на волята става видима.

Следващата фаза на развитието настъпва обикновено след няколко месеца. Новото разностранно възприемане на широтата на окръжаващия свят способства за проявата на дълбоко заложени в човека потребности. Детето шества напред, подобно на Адам в рая, и назовава нещата с техните имена. Звуците на надежда и удоволствие, неизразимите впечатления на болка и радост, а така също упоритите упражнения на детето в бърборене започват да се организират в единство. За кратък период, всичко на всичко за половин година, често то научава няколко стотин думи. На три-четири годишна възраст за децата вече са достъпни редица сложни граматически закони, логическото значение на които ще разберат години по-късно. Децата практически безупречно използват род, число, време, образуват степени при сравняването на прилагателни и употребяват главно и подчинено изречение. Никога повече в живота им няма да им се отдаде така бързо и леко да учат език.

Чрез речта се разкриват коренящите се в чувството връзки на човека с вещите и самата същност на неговото обкръжение. Заедно с речта се пробужда мисленето. Когато двегодишното дете, седейки край масата за обяд гледа около себе си и възкликва: “Татко лъжица, мама лъжица, леля лъжица, Катя лъжица. Всички лъжица”, то извършва огромно откритие: всички лъжици имат нещо общо, заключено в назоваването с име, в тайната на името – понятието. Ако овладяването на ходенето в изправено положение на тялото и членоразделната реч са събития, направени във физическия вят, отличаващи се с определена драматичност, то първите опити за мислене свидетелстват за първичната способност да се отвличаме от физическия свят. За зараждане на способността да се концентрираме и вглъбяваме в самите себе си.

Немският детски психолог Е. Келер много проникновено описва детето на две години и половина в първия момент на мислене: “Когато А. не разбира нещо добре и се замисля, тя притихва и скрива ръце зад гърба си; очите се разширяват и гледат в далечината, устата се присвива, детето мълчи; често след такова напрежение настъпва лека умора, но няма никакви външни проявления – природата се грижи за сваляне на напрежението”. Мисленето като че ли отваря врати към всякакви опити на съзнанието и самосъзнанието, то е най-важното наше средство да съхраним ориентацията и бодърстването в този свят.

Овладяването на новите способности (ходене, реч и мислене) става в различни за всяко дете срокове; родителите не трябва да се притесняват, ако има някакви задръжки. Трябва да се обезпокоят само тогава, когато не се спазва тази последователност. Това, което искаме, си го представяме в състояние на бодърстващо мислене. Когато се предаваме във властта на някакво чувство, то се оказваме в състояние, което може да се сравни със сънуването. Тъй като нашето съзнание не разбира волята, по отношение на нея може да се каже, че нашето съзнание спи дълбоко. Децата със силна, но още не започнала да работи, скрито живееща воля изглеждат като “сънуващи” и в първите години от живота си се развиват поразително бавно. Нея те демонстрират по-късно, понякога едва когато станат възрастни. Някои деца не искат да бъдат подлагани на никаква критика или да се намират в смешно положение, затова те дълго време не могат да проговорят. Но в един прекрасен ден се оказва, че те могат да изразяват мислите си почти без грешка и със значителен речников запас.

Ходенето, говоренето и мисленето следват едно след друго. Жестовете и моториката участват в образуването на езиковия център в мозъка и влияят върху устройството на последния. Тази взаимовръзка става забележима при приучването на леваците. Ако са твърде категорични опитите да се приучи детето да работи с дясна ръка, вместо с лява, то може да започне да заеква. Животът е преди всичко движение и то се пренася в плана на речевата моторика. Затова възпитателят непременно трябва да отчита три условия: обучавайки детето в ходене да съпровожда своята помощ с любов; когато го учи да говори, да се погрижи за истинността; без да обърква ситуацията с необмислени указания, да съхрани яснотата на собственото мислене, да помни, че “истинската причина на нервността на съвременния цивилизован човек е объркаността в обкръжението на детето, внесена от неясно мислене” (Щайнер, Р. Доклад 10.08.1923).

Впрочем, единственото, което може да предизвика у нормални, здрави деца сериозни нарушения в развитието, са недостатъчни контакти с други хора. Ако децата растат не в семейства, а в различни специални заведения, то те често се научават по-късно да седят, да ходят, да говорят и да мислят. Недостатъчното общуване може да забави или да наруши целият ход на тяхното развитие.

Потвърждение на “рефлекса за ходене” на човека се опира на следното наблюдение: ако новороденото се повдигне така, че горната част на неговото телце е наклонена леко напред, а крачетата са опрени на равна повърхност, то ще се опита да направи няколко крачки. Но известен е и противоположният факт: тази реакция постепенно изчезва през първото полугодие от живота му. Отначало у детето се изработва способността да си държи главичката и да пълзи, да седи и стои, а след това то започва да учи изкуството да придвижва краката си напред по пода. Алфред Ничке изследвал момиченце на около три години с много своеобразен начин на ходене (в останалото не се забелязвали никакви болезнени отклонения). Изяснило се, че тя имитирала движенията на баща си, който поради неподвижност на тазобедрената става използвал протеза. По наблюдения, направени в един детски дом в Техеран , където за децата се грижел твърде малко и при това възрастен персонал, 60% от едногодишните деца не можели да седят, а 84% от тригодишните – да ходят. Дете, което няма възможност да подражава на хора с правилна походка, както и децата, отгледани от вълци, не биха могли да научат изправено ходене.

Даже и да знаем колко подражанието е по-важно от всичко останало за развитието на малките деца, на практика на нас често не ни достига търпение или мъжество, за да построим възпитанието на този принцип. Вместо това ние се опитваме да се намесваме в развитието на детето със съвършено различни средства.

Из книгата „Възпитание към свобода” – Франс Карлгрин

Превод от руски: Г. Трифонова

2018-07-29T23:49:28+00:00